Джулая е хипи празник, който възниква в България през 1986 година. Името на празника е свързано с едноименната песен на английската рок група Юрая Хийп – July morning. Всеки 30 юни от 30 години насам много хора се събират на българското крайбрежие, за да посрещнат заедно първият юлски изгрев.
Празникът не се наблюдава в други европейски страни и се счита, че е възникнал като протест срещу комунизма. Сякаш с посрещането на слънцето хората са посрещали и едно ново начало, вещаещо по-добро бъдеще. С времето празникът губи първоначалната си идея, но остава защото първите лъчи, символизиращи зараждащият се живот са основна причина хората да честват юлското утро. Сега идеята за Джулай морнинг се свързва по-скоро бягство и пълно освобождаване от оковите на големия град – празник на душата.
Връх Вихрен
Според традицията слънцето се посреща от морското крайбрежие, но ние решихме да видим първите юлски слънчеви лъчи високо от планината. Избрахме си първенецът на Пирин – връх Вихрен (2914 м.). В късния следобед на последния ден от юни потеглихме към планината. Пресметнахме всичко, че да бъдем на върха точно за залез слънце и да съчетаем последния залез на месец юни с първия изгрев на юли.Бях се качвала на Вихрен няколко пъти преди това и за мен определено той е труден връх. Този път предизвикателството беше в това, че носех над 11 килограмова раница. И трябваше да успея да я занеса до горе. В самото начало леки нотки на нервност ме обзеха, защото багажът натежаваше на раменете ми, а знаех колко много път ни чака.
Спокойствие в планината
След известно време ходене, тялото ми свикна с натоварването, а аз успях да се справя демоните в главата ми, който крещяха – „Няма да се справиш“. Разбира се Пепи много ми помогна. В един момент се обърнах към него с думите – „Няма да успеем за залез да сме горе, много ми е трудно“, а той с усмивка каза „Ние не бързаме за никъде, все пак ще спим горе, спокойно“. Тези думи сякаш пребориха всички притеснения в главата ми и аз се отпуснах. В този момент започнах просто да си ходя, сякаш съм на поредната разходка в планината.
Вече не усещах тежестта на раницата. Спрях да бързам в главата си и се отпуснах.
Тогава най-естественото нещо, което се случи бе да изпитам удоволствие от пътя. Както обичам да казвам често – не е важна крайната цел, а пътят до нея. Ходехме, говорехме си, усмихвахме се, спирахме да си почиваме. Всичко беше прекрасно.
Неусетно измина времето. Бяхме качили над 500 метра денивелация и не след дълго се озовахме в подножието на величествената пирамида, която предстоеше да изкачим – последната стъпка. Като цяло мога да разделя пътя на три части – първата е свикването с наклона, втората е удоволствието от ходенето, а третата – покоряването на Вихрен. И трите са пропити с различни емоции, които бидейки споделени оставят невероятен спомен от преживяването.
В подножието на Вихрен
През цялото време обмисляхме къде бихме могли да прекараме нощта. До последно идеята ни бе да се качим на Върха за залеза – това в един момент бе реалност. Можехме да бъдем горе навреме. Бяхме решили да преспим в подножието на върха и на сутринта да станем по-рано, за да го качим за изгрева.
И така, стигнахме до последната трета стъпка – покоряването на върха. Заредени и щастливи, че остава толкова малко, закрачихме свежо нагоре. Времето беше динамично и до последно не знаехме дали ще успеем да изпратим залязващото слънце. Огненото кълбо ту се появяваше, ту бе скривано от облаците. Когато се качихме горе небето беше цялото постлано в облаци и някъде далеч на хоризонта се виждаха бегли нюанси от залязващото слънце. Реално нямаше залез, на който да се насладим, но бяхме безкрайно щастливи. Там – горе, във високото.
Решихме да пренощуваме на върха
Намерихме си едно местенце, където имахме възможност да опънем палатката. Установихме се и влязохме вътре на топло, защото непосредствено след като се скри слънцето температурата чувствително се понижи.
Ентусиазмът и щастието от всичко растеше с всяка изминала секунда. Идеята, че сме толкова на високо – само ние просто ни побъркваше от удоволствие. Въпреки студа решихме да излезем навън. Погледахме прекрасното нощно небе, което ту разкриваше пред нас милиони звезди, ту скриваше почти всичките с бързо движещи се облаци.
Седяхме сгушени един в друг, загледани в далечината, потънали в необятността на звездите, замислени за вселената. Чувството е неописуемо. Мълчахме си и просто наблюдавахме. Времето не беше подходящо за снимки, но това което видяхме с очите си е незабравимо. Вечерта ни приключи с извисени мисли, толкова извисени, колкото бяхме ние в този прекрасен миг. Боже, та ние щяхме да спим на един от най-високите върхове на Балканите!
Хотел с милион звезди
Да посрещнем изгряващото слънце
На сутринта станахме рано, за да се насладим на първите слънчеви лъчи. Набързо оправихме багажа и спокойно загледахме появяващото се първо юлско слънце. То сякаш предвещаваше наистина едно прекрасно ново начало или пък едно още по-пъстроцветно продължение – не знам.Знам, че цялото преживяване беше неземно. В гледките, които се разкриваха, човек може да загуби ума си. Слънцето бързо се появяваше, а ние седяхме и се прекланяхме на този велик феномен, без който не бихме могли да бъдем тук и сега. Без който не бихме били.
Кончето, Пирин