Home Бебешори Как се справих с тръшкането и истериите на детето?

Как се справих с тръшкането и истериите на детето?

февруари 2, 2019
Как се справих с тръшкането и истериите на детето?

Преди няколко месеца за първи път се сблъсках да това чудо – „тръшкащо се, пищящо дете“ и този път това дете беше моето. До този момент все си мислех, че моето дете няма да е такова (както повечето родители се надяват). Е, застигна и мен.

В първия момент, както при всеки един родител, изпаднах в паника и ме обзе чувство за безизходица. Веднага започнаха да нахлуват мисли от типа на „Явно не се справям“, „Сигурно греша някъде с нещо“ и така нататък. Нормално е това да са първите ти мисли, когато за първи път видиш детето си в такава светлина. Когато доброто и кротко ангелче, в един момент без привидна причина, започне да пищи и да реве като за последно.

В този миг започнах да търся литература по темата и осъзнах, че навлизаме в нов етап. Етап, в който за да бъда най-доброто за детето си, трябва да мога да реагирам адекватно. Посъветвах се с различни хора, преминали през подобни периоди и получих доста различни мнения и обяснения.

Изводите, до които достигнах

Основните изводи, до които достигнах за себе си са:

  • по този начин детето ми искаше да привлече вниманието към новите му нужди, към това че се е променила и има нужда аз да бъде адекватна спрямо нея в тези моменти
  • по този начин тя се опитваше да открие къде са моите граници – всяко дете съдейства на своите родители, но когато няма ясно поставени граници самото то бива объркано
  • по този начин тя искаше да каже „Виж ме, мамо! Трябва ми…“
  • по този начин тя искаше да ми каже „Започвам да се сблъсквам с неща, които не разбирам и не познавам и това ме плаши. Бъди до мен!“
  • по този начин тя искаше да ми каже „Помогни ми!“

Всичко това е зовът на детето ми да му помогна да разбере себе си. Имахме няколко по-страшни сблъсъка с тръшкане и рев. В момента, в който аз реагиах адекватно – с разбиране, любов, емпатия и подкрепа, тези изблици замряха още преди да се се развили в пълния си потенциал.

Да оставим ли детето да се нареве?

Първата ми реакция, когато се сблъсках да първи път с тръшкането беше да проверя какво пише в интернет по темата. Първото, първо нещо, което прочетох като съвет беше – „Оставете детето да се нареве и успокои, не се поддавайте на манипулацията.“ Всичко звучеше прекрасно логично, освен факта че сърцето ми се късаше като я гледах колко истински страда. Опитах да я оставя „да се нареве“, но не успях. Не мога да приема, че това е начина и не искам да го приемам. Да гледам детето си как страда и да се правя, че нищо не се случва – НЕ! Това със сигурност не е начина. Защото за да бъде тя толкова разстроена със сигурност има причина. Когато не й обръщам внимание аз сякаш й заявявам без думи „Изобщо не ме интересува защо ревеш и за какво страдаш. Аз ще те обичам и гушкам, когато се успокоиш.“ БЕЗУМИЕ! Да обърнеш гръб на най-милото си и да не му помогнеш в момент, в който определено има нужда.

И така, колкото и логически издържани да ми се струваха твърденията, че справянето с тръшкане се получава чрез игнориране, аз казах – НЕ, Благодаря! И продължих да търся причината за тези изблици и кое би било най-адектватно като реакция от моя страна. По препоръка на приятел си купих и прочетох от корица до корица максимално бързо книгата „Твоето компетентно дете“ на Йеспер Юл. Там сякаш бяха точно отговорите, които търсех. С всяка следваща страница се възхищавах на това, което чета и определено всичко ми резонираше. ДА! Това беше моят начин, моето светоусещане и моите отговори, които търсех!

Как се справих с тръшкането?

  • До къде с е простират личните ми ГРАНИЦИ?

Осъзнах, че най-важното нещо за едно дете са границите – това до къде може да стигне. Важно е, защото имайки поставени граници, те ги уважават и зачитат. Аз не бях поставила еднозначно никакви граници за нищо и именно от там идваше нейното объркване. А когато човек е объркан това го разстройва. Започнах да гледам на нея като на голям човек и да й говоря по същия начин. Убедена съм, че тя разбира – ако не всички думи, то по интонацията, по изражението ми, по любовта с която й говоря.

  • Да проявявам повече ЕМПАТИЯ към малките същества

Започнах да говоря много и да проявявам все по-голяма емпатия към нейните настроения. Тя е толкова човек, колко и аз и в качеството си на такъв има правото на различни чувства. И никой няма правото да й казва как да се чувства в даден момент. Като нейна майка аз мога да я подкрепя, да й дам любов и да разговарям с нея, но не и да й налагам какво и как да чувства.

Вместо да й се ядосвам, че се мрънка или крещи, я гушках и се опитвах да й обясня, че сега изпитва еди какво си чувство. Че не бива да се страхува от него и че е напълно нормално в някои моменти да е разстроена, в други да е весела, в трети да е меланхолична. Говорех много и за всичко. Когато не исках да прави нещо й го казвах в прав текст, но не „Забранявам ти да правиш това!“, а изразявайки моето лично желание и чувство – „Не искам да правиш това, защото… (ми е неприятно, се притеснявам, е опасно за теб и т.н).

  • Изкарах я от ролята, която й бях дала – ролята ЛИГЛА

Осъзнах също, че детето ми не лигаво, защото плаче или се сърди. Изобщо няма нужда да й слагам маската на ЛИГЛА. Тя е просто едно малко човече, което започва да се сблъсква със своите чувства и аз като нейна майка, трябва да бъда там за нея – да я подкрепя, да й помогна и да й покажа, че я обичам въпреки всичко. Че няма нищо лошо в това да дадеш израз на чувствата си, че всичко е наред и е в безопасност. Вместо да я категоризирам, да се опитам да я разбера и да й помогна.

  • Да не нарушаваме цялостта на детето по отношение на него самото и да не накърняваме достойнството му

В книгата „Твоето компетентно дете“ тази формулировка е под определението интегритет. Да не навлизаме в личното му пространтво в ролята на властващи родители. Ще ви дам пример, с който се надявам да ме разбере напълно. Вместо да издаваме заповеди какво да прави и как да го прави, да изказваме нашето желание, провокирано от личните ни чувства. По този начин не нарушаваме интегритета на детето, а същевременно казваме това, което за нас е важно и поставяме лични граници.

Много важно е да не обиждаме децата си. По НИКАКЪВ начин и предтекст. Всички те са прекрасни и всяко тяхно действие е с причина. Ако нещо в поведението им не ни харесва е редно да се вгледаме в себе си, защото те са нашето отражение. Ако майката е не е щастлива и детето няма да бъде и това по един или друг начин ще си личи от поведението му в ежедневието.

  • Преразгледах своите ОЧАКВАНИЯ към детето

Очакванията – това нещото, от което се появяват проблемите. Дори в отношенията ни с възрастните. Когато очакванията ни не бъдат оправдани, ние обвиняваме обекта на нашите очаквани. А всъшност проблемът може би е в нас. Много е важно да имаме адекватни очаквания към възрастта и периода, през който преминава детето ни. Не можем да очакваме на година да може да говори като дете на 5 нали? Или пък да очакваме да проявява разбиране, когато сме ядосани и да не ни закача, когато е на 13 месеца? Именно! Просто трябва много добре да си помислим какво очакваме от своите деца и адекватно ли е то.

Ето и няколко въпроса, които ми бяха зададени и които ме наведоха именно на мисли за това какво очаквам от детето си: „Да бъде захарен памук чрез цялото време? Да няма собствено мнение и желания? Да прави разлика между незначителните неприятности и големите такива ? На няма и година и половина да може да разбере, че на теб ти е дискомфортно и трудно от бременността?“

Така че, замислете се за себе си и си задайте въпроса „Какво очаквам от детето си?“

  • Започнах повече да се вглеждам в нейните НУЖДИ

Какво имам предвид с това? Имам предвид, че отмених всякакви режими, които аз се опитвах да създам и оставих детето само да си създаде режим. Реших, че щом на нея не й се спи не е необходимо да я насилвам да спи и аз да троша нерви 2 часа, за да я приспя. Просто си играехме, докато тя не даде сигнал, че има нужда от сън. По този начин и двете станахме много по-спокойни и в страхотни отношения – аз не се изнервям, тя не изпада в истерии. Започнах да й предлагам всеки път нещо за хапване, защото в много случай децата изпадат в истерични състояния, когато са гладни. Не я насилвам да яде под час или когато аз реша, за това често предлагам различни неща за хапване, когато видя че започва да се сърди (това е нейния сигнал, че е уморена, скучно й е, гладна е или й се спи).

Като за финал

Като цяло това са нещата и разсъжденията, през които преминах, докато намеря правилния начин за нас. Начинът, който ни дава спокойствие и щастливо съществуване без истерии, сърдене и рев. Ако с времето се сетя още нещо, което би било полезно ще го включа в статията. Горещо ви препоръчвам книгите на Йеспер Юл, който е страхотен автор и дава много лесни и практични отговори и решения на множество „проблеми“, свързани с родителството.

Надвам се статията да ви е била интересна и полезна. Ще се радвам на обратна връзка и мнения по темата. Можете да разгледате още статии на тема родитеслтво в раздел БЕБЕШОРИ.

Още

Leave a Comment

error: