Да бъдеш родител е може би едно от най-отговорните неща, пред които човек бива изправен. Да отгледаш и възпиташ дете, което да е силно, уверено в себе си, без комплекси и страхове всъщност не е толкова лесно, колкото си мислим. Може би в началото родителите не се замислят за това и смятат, че всъщност нещата просто се случват. При някои родители може би е така. Лично аз всеки ден се замислям за действията и думите си към детето. За мен е важно тя да порасне в уверен човек, който е щастлив не заади нещо или някого, а заради самия живот. Замислям се всеки ден за примера, който й давам и за думите, които изричам пред нея, защото те са всичко – именно те градят нея като личност, както и нейното светоусещане.
Родителството – огромна отговорност
Силно вярвам в това, че малките деца са съвършени. Те са едни красиви бели листа, върху които предстои да се изпише и изрисува много. Дали произведението накрая ще е красиво и пъстро или потискащо, зависи от родителите. Именно поради тази причина смятам, че родителството е наистина една голяма отговорност, която смятам че човек трябва да поеме, когато е готов за нея.
Децата имат нужда от любов и приемане
За малките деца най-важното е да усещат любовта на своите родители и безусловното им приемане такива, каквито са. Непрестанно съм свидетел на ситуации, в които някое детенце се удря или пада и отсреща неговата майка започва да крещи „Казах ли ти аз да внимаваш! Ставай веднага и стига си се лигавил! Какъв мъж ще станеш?!“ или пък „Марш наказана на онази пейка и няма да мърдаш, докато не ти кажа, че може!“ и още наистина много подобни случки. Колко по-лесно и нетравмиращо за детето би било просто да отидеш и да го гушнеш. То така или иначе изпитва болка или страх, от това което се е случило. А ние вместо да го утешим и да му покажем, че въпреки че е направило „беля“ или не ни е послушало, го обичаме, правим именно обратното – отритваме го и дори го унижаваме.
Точно по този начин в децата започват да се формират трайно и подсъзнателно убеждения, които на следващ етап от живота им са огромен стопер и проблем. Убеждения от типа на „Нямам право да съм слаб“, „Не трябва да греша, защото ще ме набият/ще се карат“, „Трябва да съм покорен“ и още безкрайно много подобни. И тези наглед безобидни убеждения могат да се активират в една зряла възраст. Тогава те буквално ще ни саботират без самите ние да го осъзнаваме. Защото те са част от нас и ние вярваме безусловно в това, че не заслужаваме любов, защото „нещо си“. А това „нещо си“ е именно възприятието, че мама не ни обича и ще ни се кара ако направим или не това или онова.
Замислете се, всички ние се учим от грешките си. Ако непрекъснато се караме на детето си, че греши, то как очакваме то да се научи?! Чрез наказания и доминиращо поведение? Чрез караници и крещене? Това ли е пътят към възпитаването на уравновесени и уверени личности? За мен отговорът е – категорично НЕ!
Децата ни са безкрайно интелигентни и се нуждаят от среда
За мен най-успешната формула се крие именно в тези думи – „любов, любов и много говорене“. Вярвам, че когато осигурим на едно дете подходящата среда – да екпериментира, да изследва света, да пада и да става, да се удря и да плаче и присъстваме там – до него, с любовта си и уважението си, то ще разкрие своята вътрешна интелигентност. Вярвам, че децата имат нужда да им се говори и обяснява много. С нормален тон, както бихме говорили да голям човек. Това, че са в малко тяло и не могат да правят много неща, далеч не означава, че са по-малко интелигентни от нас.
Нека не им отрязваме крилете
Децата са толкова чисти и неподправени. Само ако можем да се успокоим и да излезем от ролята на „възпитатели“, а да се опитаме да се учим от тях.. Вместо да им подрязваме крилете и да смаляваме кръкозора им, да се опитаме да разширим нашия собствен. Има толкова много неща, които можем да научим от тях, стига да успеем да ги почувстваме като равни. Защото те са ни равни, а дори в много отношения за по-мъдри от нас. Много често обаче или не се сещаме за това, или не го знаем и смятаме, че основната ни роля е да ги възпитаме.
Възпитанието
Какво означава да възпитаваш? Да научиш някой на поведение, на отношение, да му създадеш ценности, да го научиш на морал или? Какво означава? Не идва ли възпитанието от примера, който даваме ежедневно на децата си? Само с думи, караници, наказания няма как да възпитаме едно дете. Вменявайки му страх и покорство, далеч не възпитаваме детето си.
Детето гледа примера, който родителите му дават. Детето се разтваря и превръща в уверена личност, когато неговите родители на са го унижавали и лишавали от любов, защото „така се възпитават деца“ или „това е с възпитателна цел“. ВСИЧКО, от което има нужда едно дете е ЛЮБОВ И ПРИЕМАНЕ. Друг много важен момент при отглеждането на дете е поставянето на граници. Тук отново искам да поясня – поставяне на граници, но не чрез забрани и заплахи, а чрез обяснение, емпатия и любов. В статията Как се справих с тръшкането на детето също съм писала малко за границите.
Наша отговорност е да сме компетентни
Много често ние повтаряме грешките на нашите родители. По този начин един и същ грешен модел може да се върти с поколения, докато някой не си отвори очите и не каже „СТОП, не е това начина“. Според мен е изключително важно да успеем да отсеем как са ни се отразили дадени елементи от възпитанието на родителите ни, за да можем да не повтаряме грешни модели и върху децата ни.
Например, когато бях малка като паднех или се ударех, майка ми винаги ми се караше. Та, не ми стигаше, че ме боли и съм разстроена, ами и тя наливаше масло в огъня. Винаги излизаше с думите „Казах ли ти да не пипаш там/да не ходиш там/че ще се удариш?!“ или нещо в този дух. Ами, да си призная това винаги ми се е отразявало много зле. Отделно имах страх от майка ми. Има голяма разлика между това даден човек да е авторитет за теб и да се страхуваш от него.
И така, смятам че ние като родители сме длъжни да сме компетентни и да мислим как биха се отразили нашите действия и думи на крехката детска психика. За малките деца родителите им са ВСИЧКО. Представете си ак се чувстват те, когато тяхното всичко ги отблъсне в момент на слабост?! Аз лично не искам да съм деспот за децата си и в името на „възпитанието“ да ги „направя“ коравосърдечни и лишени от емоционалност хора.
Парадоксът в родителството
Много родители си мислят, че пътят към „послушното дете“ минава през заплахите и наказанията. Други стигат до тези подходи, когато се чувстват безсилни. Парадоксалното е, че именно тези неща насърчават децата да продължават да вървят в посоката на „непослушание“. Започвайки със заплахи, крещене и наказания, родителите сякаш обявават война на децата си. Всякчески се опитват да покажат превъзходството си и да накарат децата им да са „послушни = покорни“. Децата нямат право на мнение и чувства, те трябва да „слушат“?! Така ли?! НЕ! НЕ! НЕ! Не мога и не искам да се съглася с това ако ще да ме разпънат на клада.
Децата са нашите най-големи учители
Ако успеем да осъзнаем, че именно децата ни са най-големите ни учители, със сигурност ще живеем животът си много по-лесно и осъзнато. Когато успеем да избягаме от ролята на „възпитателите“, ще можем да се наслаждаваме на процесът „родителство“. Когато разберем, че най-важен е примерът, който даваме, ще се стремим с всеки изминал ден да бъдем по-добри версии на себе си. И също в наша полза е да осъзнаем, че децата ни са толкова малко време деца, че не трябва да губим и минута във вайкане, викане и напразни приказки. За краткото време, в което са с нас е хубаво да им дадем това, от което имат нужда – ЛЮБОВ, ПОДКРЕПА, РАЗБИРАНЕ, ПРИЕМАНЕ И ДОВЕРИЕ. Да им покажем какво са добродетелите и те сами да изберат дали ги искат или не. Да им дадем примерът, който смятаме за най-доброто, на което сме способни.
Финални думи
Да си родител е най-вълнуващото, красиво и отоворно пътешствие в живота на човек. За да бъде светът едно по-добро място за нашите деца и последващите поколения, е хубаво да обърнем внимание на самите нас. На нашите вярвания, убеждения и действия. Малките попиват като гъби всяко нещо, което видят и чуят. За това, не трябва да си слагаме цензура, а трябва да направим промяна в самите нас.
